Способността да лъжем би могла да се определи като вид придобит инстинкт, чрез който да избегнем неприятности, които носи истината. Понякога лъжата губи давност, ако може така да се каже. Например добър ученик получва ниска оценка и лъже родителите си, че никога не е получавал слаба оценка, защото ще има последствия, но минават години и въпросният ученик е личност с добра и печеливша професия когато се разбира за слабата оценка, но това вече няма значение. В някои случаи лъжата губи давност и след време това, за което сме излъгали няма значение, но в други случаи това не е така. Една лъжа, при която сме злоупотребили с доверието на работодателя трябва да се подържа с нови и нови лъжи. Разкриването на тази лъжа би коствала не само работата ни, но и нашето реноме на добър служител. При изневяра признаването на истината също би коствало не малко. Често пъти една дребна лъжа се превръща в огромна тежест и колкото по-дълго време минава толкова по-фатално става разкриването на истината. Човек лъже по много причини, но най-често, за да избегне последиците от истината или просто да не изглежда некомпетентен и безотговорен.
Възпитанието и заобикалящата среда от ранно детство са предпоставка колко и по какъв начин човек ще употребява лъжата. Всички хора лъжат въпросът е до каква степен го правят. Дете израснало в среда, в която родителите са честни и съвестни ще бъде по-малко податливо на лъжа. Разбира се харектера на личността, както и приятелите също могат да повлиаят на степента, в която ще се употребява лъжата.
За последиците от не навреме разкритата истина е показателен разказът на френския писател Ги дьо Мопасан „Огърлицата”. Момиче от средната класа на име Матилда се сприятелява в пансиона с момиче от аристократично семейство. Двете се омъжват – Матилда за обикновен чиновник, а приятелката й за аристократ. Героинята на Мопасан мечтае за балове и светски изяви и един ден тази нейна мечта се сбъдва. Проблемът на Матилда е, че няма подходящо бижу и моли приятелката си да й заеме. Аристократката отваря огромен шкаф пред чиновническата съпруга й и казва да избере каквото пожелае. Матилда избира масивна огърлица с много камъни и изящна изработка. Балът минава като вълшебен сън, младата жена е много щастлива, но качвайки се по стълбите на дома си докосва врата си, но не открива огърлицата и разбира, че я е изгубила. Решава, че няма да признае пред приятелката си за загубата на бижуто, а че ще закупи ново и ще го върне вместо истинското. Много трудно обикаляйки всички бижутери намира сходна огърлица, но за да я закупят трябва не просто да дадат всичките си спестявания и да продадат всичко, което имат, но и да теглят заем който десет години да погасяват от заплатата на съпруга й. Купуват огърлицата и Матилда я връща на приятелката си, която дори не отваря кутията, а я хвърля небрежно при другите бижута. От този ден Матилда не посещава приятелката си, започва работа като перачка и чистачка, защото заплатата на съпруга й отива за погасяването на заема. Мопасан завършва разказа си със случайна среща на двете приятелки десет години след случката, когато заемът е изплатен, но от тежкия непосилен труд младостта и красотата на Матилда са си отишли, а приятелката й едва я разпознава. Тогава Матилда решава да си признае за огърлицата, а разказът завършва по следния начин :
„– Казваш, че си купила диамантена огърлица, с която да замениш моята?
– Да. Не забелязахте ли тогава? Те изцяло си приличаха.
И се усмихна с гордост и искрена радост. Мадам Форестиер бе трогната и вземайки двете й ръце, отговори:
– О! Милата ми Матилда! Моите бяха изкуствени. Те не струваха повече от петстотин франка!”
Каква е цената на истината? Този разказ е само един пример ако Матилда беше напълно честна нямаше да плати тази цена, от друга страна ако в измамата действаше докрай можеше да закупи огърлица с фалшиви диаманти. Единственото сигурно, което може да се каже за цената на истината е, че тази цена постоянно се променя. В един случай една истина би разбила целия живот на човека, а в друг момент разкриването на същата истина не би означавала нищо.